"Болестта на пеперудата" е историята на едно семейство, живо парче от сърцето на една майка. Една майка, решила да сподели преживяното. Людмила се връща в миналото, задава си въпроси, разчопля отношенията с близки и роднини, търси причините, разголва себе си, без да се пести. Историята ѝ разтърсва, удря шамар, кара ни да се осъзнаем, сплотява ни със собствените ни близки и ни прави по-обичащи се хора.

Людмила е майка, преминала през всичките ужасни кръгове на анорексията – „затягащи се обръчи, които се израждат в безкрайна спирала, упорита като змия удушвач“. Анорексията е коварна бездна, скоростна фуния, която те повлича заедно с целия ти свят и те запраща в нищото, сам и уязвим. След няколко години мълчание, страх, сълзи, неразбиране и самообвинения, майката избира да говори.

Защото има кой да я чуе.

„Това, което знам със сигурност, е, че в тази история всички бяха истински Смели! Никой от участниците не затвори очи, не отхвърли реалността, не спря да се бори и да търси изход. Всеки от тях със своето темпо и по своя начин премина през нея. Четейки книгата, ще усетите страха, болката, гнева, надеждата, радостта и всички истински чувства, които се движеха и ни заливаха ту като буйна река, ту като спокоен океан, чието дъно никой не знаеше къде е. Самата аз на моменти, докато четях, спирах да дишам. Спирах да дишам и докато участвах… Понякога можех само да се моля и да вярвам! Вярвах в пламъчето живот, което усещах у Яна, в истинската любов на майка ѝ, в онова по-голямото от всички нас, което беше решило те заедно да минат през чистилището на анорексията.“
--Д-p Aĸcиния Цвeтaнoвa, cпeциaлиcт пcиxoтepaпeвт и пcиxoлoг

„Анорексия, анорексия! Заминавайте при психиатър, не сте за нормална болница! Дъщеря ви е лъжкиня, тя гладува, а ние от месеци се опитваме да я лекуваме! Заминавайте си и Господ да ви е на помощ! И да знаете, че в България лечение за тази болест няма!“
--Д-р Х

„Мисля си за предишното дебело „аз“ и се страхувам от него. Затова мразя и храната. Лошо е да се мразиш за това, че мразиш. Искам да съм нормална! Стига ми! Стига! Искам да не ме боли нищо, да забравя и да живея! Отпадналост, страх, болки, несигурност, омраза, студ, мрак, отчаяние, тъга, Ана… Вървете си!
…
Тази храна ме уби, отрови ме, изяде ме, стъпка ме и ме изплю. А трябва да живея с нея… Трябва да бъде част от живота ми… Как очакват да ми мине лесно, как трябва да се преборя? И с тази дума „дебел“, която съм чувала 1 000 000 пъти. Мразя тази дума, повръща ми се от нея. Ти не си човек, ти си дебел.
…
Всички ядяха ли, ядяха. Сякаш бяха поставени, за да ми натякват факта, че ядат. Дъвчеха, мляскаха, кривяха лицата си в грозни физиономии. Храната ме потиска, кара ме да се чувствам уязвима, разваля баланса ми.“
--Яна, 14 г.

„Има хиляди такива деца. И възрастни. Стига да пожелаете да се огледате, ще ги видите. Едните постоянно се тъпчат и едва закопчават дрехите си, а другите все са яли и учтиво отказват предложения им бонбон. Повечето от тях не се осъзнават като болни, а близките им усърдно крият истинското им състояние. Не искат да говорят за това, защото ще разберем, че наглед перфектният им живот е фалшив, ще се докоснем до тъмните кътчета на съзнанието им. Всички те имат хубави семейства и добро социално положение, децата са отличници. Колко по-нещастни трябва да станем, за да си позволим да споделим проблемите си и да се осмелим да научим нещо за себе си? Защо са ни тези шестици и дипломи, когато умираме от страх и не можем дори да се наядем? Днес разчитаме на специалисти, които да съставят хранителния ни режим. За нас остава само да го следваме. Какво се случи с естествените ни потребности от храна и нейния свободен избор. Кой e учил нашите предци как да се хранят и как да се обичат? Защо днес възприемаме храната като враг? Защо усложняваме насъщните си потребности? Искам да говоря за това, защото проблемът не е само в собственото ми семейство – познавам и други такива момичета и момчета, жени и мъже. Нещастни и тъжни, те страдат от различи хранителни разстройства. А аз ги виждам, те сякаш нарочно се набиват в очите ми, без да знаят как да поискат помощ.“
--Людмила Людмилова